Нощем с белите кон‪е‬

Той лежеше в мрака, сърцето му бе неспокойно. И изведнъж си припомни белите коне, сините бели коне, в нощ, каквато не е възможна – гъста като кръв, студена като стъкло. Изящните ноздри, отворени като очи, стремително опънатата шия. Той знаеше много добре защо иска да купи картината. Това беше всъщност неговият пръв спомен, първото нещо, което бяха зърнали смаяните му детски очи. Светът не беше се появил пред него постепенно и бавно, не бе изплувал от сенките, не бе се втвърдил от хаоса. И тъй да е било – той не го помнеше. Светът се бе отворил пред него, както се отваря театрална завеса. И тогава той бе видял синята нощ и белите коне, които отчетливо чаткаха с железните си копита. Висок кабриолет с корави седалища и дъсчени облегалки, който подскачаше по неравния път. Спускаха се по някаква глуха планинска клисура, конете тичаха в равен тръс, отначало той виждаше само гърбовете им и острите им уши. Спускаха се тъй цяла вечност, сякаш пътуваха за някакъв друг, тъмен и подземен свят. И макар да бе нощ, той виждаше всичко с поразителна яснота.